19 Ако само в тоя живот се надяваме на Христа, то от всичките човеци ние сме най-много за съжаление.
Преди няколко години този стих ми изникна в главата. Аз съм доста земен и прагматичен човек и почти всичко свързано с живота с Бог след нашата смърт ми изглежда доста нереалистично, фантасмагористично и дори доста глупаво, и скучно.
След като предадох живота си на Исус внаги съм бил запален за този живот, за днешния свят. Това разбира се е супер, но започнах да размишлявам върху този стих. Най-вероятно идеята за живот с Бог след смъртта, която имах беше различна от това, което Създателят има предвид, понеже моята идея за предстоящото хич не ме вдъхновяваше. Тук и сега има борба, има падения и победи, има цели, чувства, битки и развитие. Нови предизвикателства. Как да се надявам и мечтая за скучния живот в рая, където ще се покланям и пея по цял ден, ще седя в поза лотос с блажена усмивка в някакво постоянно спокойствие и мир или ще коленича пред Царя с наистина уважение и страхопочитание? Добре де, ще си почина от скръбта, от болката и от постоянните противоречия в този свят, но пък трябва ли тази ”почивка”да трае цяла вечност? Не, това просто трябваше да го преглътна с не много голям ентусиазъм.
Какво обаче ако аз съм в грешка и идеите, които имах за живота във вечността просто са грешни? Ако надеждите ми в Исус би трябвало да се простират отвъд това, което до този момент ми харесваше, тоест света какъвто е нещо не беше както трбвя. И какво ако Бог действително е разумен, ”земен”, интелигентен и пълен с мъдрост и знание Творец, чиято идея за човека и света са наистина красиви, пълни с живот, предизвикателства и приключение не само сега, а и във вечността.
събота, 7 януари 2017 г.
сряда, 24 август 2016 г.
Размисли
Седя и мисля за вярата ми. Какво е тя за мен?! Дали е някакъв надут балон, който постоянно когато спада трябва да надуваш, който лесно се пука в зависимост от климатичните условия...дали е искрена и реална?
Някои хора казват, че вярата е нещо дълбоко в сърцето и лично. Ами имат право. Тази напомпаната, помпозна вяра я знаем, тя е външна-на лицето и устата. Плитка е. Не е издържлива.
Научени сме обаче, че вярата трябва да се споделя. ОК-съгласен. Но не, че ”ТРЯБВА”, а по-скоро искрената привързаност и любов, която истинската вяра сътворява дълбоко в човека се изявява. Нищо фалшиво, напомпано не носи траен резултат. Дори християнското такова. Няма как фрустриран човек да изяви нещо искрено от Бог, дори и вярата си, преди тя(вярата) да достигне и промени дълбоко болната душа и най-вече преди да е разбрал самият човек състоянието си. Няма как амбициозен плам било той и в разумни(и не фрустрирани) хора да донесе нещо повече от ”пионерско поръчение” в ”света”.
Така че вярата преди всичко е дълбока и лична. Тя те връща към Бог при всякакви обстоятелства и независимо от преживяванията, грешките, бедите, та дори и греховете. Има способността да доведе човека отново при нозете на Исус. Осъзнато да види(човекът)колко празен, жалък и малък е живота без широтата, височината и дълбочината на Божията мъдрост и любов.
Ако такава вяра липсва, ако тя не се основава на собствените ни понякога критични преживявания на падане и ставане, на смирение и стоене в нозете на Исус, може би тогава да правим нещата от страх, фрустрираност, покорство, но не основано на любов и вътрешно желание, а страх и слабост.
Искрената и истинска вяра не е силата да не падаш, да се предпазваш винаги от всичко за да останеш ”чист”, а е силата да се изправиш по-реален и истински от всякога.
Някои хора казват, че вярата е нещо дълбоко в сърцето и лично. Ами имат право. Тази напомпаната, помпозна вяра я знаем, тя е външна-на лицето и устата. Плитка е. Не е издържлива.
Научени сме обаче, че вярата трябва да се споделя. ОК-съгласен. Но не, че ”ТРЯБВА”, а по-скоро искрената привързаност и любов, която истинската вяра сътворява дълбоко в човека се изявява. Нищо фалшиво, напомпано не носи траен резултат. Дори християнското такова. Няма как фрустриран човек да изяви нещо искрено от Бог, дори и вярата си, преди тя(вярата) да достигне и промени дълбоко болната душа и най-вече преди да е разбрал самият човек състоянието си. Няма как амбициозен плам било той и в разумни(и не фрустрирани) хора да донесе нещо повече от ”пионерско поръчение” в ”света”.
Така че вярата преди всичко е дълбока и лична. Тя те връща към Бог при всякакви обстоятелства и независимо от преживяванията, грешките, бедите, та дори и греховете. Има способността да доведе човека отново при нозете на Исус. Осъзнато да види(човекът)колко празен, жалък и малък е живота без широтата, височината и дълбочината на Божията мъдрост и любов.
Ако такава вяра липсва, ако тя не се основава на собствените ни понякога критични преживявания на падане и ставане, на смирение и стоене в нозете на Исус, може би тогава да правим нещата от страх, фрустрираност, покорство, но не основано на любов и вътрешно желание, а страх и слабост.
Искрената и истинска вяра не е силата да не падаш, да се предпазваш винаги от всичко за да останеш ”чист”, а е силата да се изправиш по-реален и истински от всякога.
вторник, 2 август 2016 г.
Болка
Болката е част от живота. Тя не може да се определи като „нужда от изцеление”. Ако винаги гледаме на болката като ”нужда от изцеление” или ”проблем за разрешаване” ние просто живеем в нереален свят. Не винаги болезненото чувство се побира в тези две вероятности. Дори бих казал, че ако така гледаме на живота имаме проблем. Това ни кара да се вглъбяваме в себе си, все да”вярваме” в по-добро бъдеще(когато бъдем изцелени), да живеем в осъждение към себе си и другите(понеже болката е налице, значи сме слаби, Бог не ни обича ако не я премахне...или пък сме в грях?), да търсим някакво съвършенство(дори подсъзнателно), в което сме силни, пълни с радост, сила и благодат-нали сме светии!
Възможен ли е живот без болка? Без наранени чувства? Напълно изцелени? Такъв ли е живота към който сме призовани?
Има различни погледи и идеи за живота. Важно е кой ще изберем да следваме. Болката, вътрешното чувство, което по някога ни кара да се чувстваме некомфортно, което по някога носи объркване и страх е спътник в живота ни.
Освен психически или духовен проблем това може да означава и нещо друго. Често хората, които търсят и не са доволни да стоят в познатото усещат болка, безсилие или объркване. Хората поставящи под съмнение общоприетото, дори и собственото си мнение под съмнение също. Да държиш умът си буден, да се противопоставяш, да анализираш и поставяш идеите си под съмнение, да търсиш отговори е задача за смелите умове, но тя носи след себе си често пъти болка, агония, объркване...
Чувството за самотност, отчаяние, тъга дори болка без видима причина винаги ли е симптом на депресия или духовен проблем? Мисля че не. Библейски погледнато живота след грехопадението е труден и болезнен. Объркването, неразбирането, страхът са чувства, които идват или са част от самите нас. Греха е променил в един смисъл нашето ДНК. Сега тъгата е част от нас. Объркването също. Безпомощността. Наранените чувства. Трябва ли да бягаме от това? Трябва ли да ”вярваме”, че бъдещето тук ще бъде без всички тези чувства примерно защото ще бъдем ”съвършено изцелени” или да се правим, че тези болезнени чувства не съществуват като ги ”запушваме” с работа, големи цели, храна, дрога или удоволствия(не че съм против удоволствието, освен ако не се превърне в запушалка за реалните ни чувства)? Определено не, ако искаме да сме честни пред себе си. Нека не ставаме по-святи от апостол Павел, който усещаше страх, безпомощност, тъга, окаяност.
Сещам се за един страхотен филм ”Красив ум”. Там главният герой успя да живее нормален живот въпреки тежката диагноза-шизофрения. Успя да бъде обективен спрямо чувствата си, да не ги игнорира, но и да не бъде под тях. Да разбере, че не трябва да остане в тях, но и, че са реални. Това разбира се е краен пример. Дълбок поклон пред всеки, който се бори с тази болест и не се е предал. Такива хора имат голяма награда. Ние би трябвало да правим същото. Да сме реални, не свръх човеци, да можем да усещаме тези чувства и да се опитаме да продължим да живеем нашия живот. Така ще бъдем и по-съпричастни към хората, защото и те са като нас уязвими. Да осъзнаем, че те съществуват, че не е задължително да са химически дисбаланс, демони и тн., а са част от нас. Да, болката е част от нас. Особено за мислещите, но не само...
Възможен ли е живот без болка? Без наранени чувства? Напълно изцелени? Такъв ли е живота към който сме призовани?
Има различни погледи и идеи за живота. Важно е кой ще изберем да следваме. Болката, вътрешното чувство, което по някога ни кара да се чувстваме некомфортно, което по някога носи объркване и страх е спътник в живота ни.
Освен психически или духовен проблем това може да означава и нещо друго. Често хората, които търсят и не са доволни да стоят в познатото усещат болка, безсилие или объркване. Хората поставящи под съмнение общоприетото, дори и собственото си мнение под съмнение също. Да държиш умът си буден, да се противопоставяш, да анализираш и поставяш идеите си под съмнение, да търсиш отговори е задача за смелите умове, но тя носи след себе си често пъти болка, агония, объркване...
Чувството за самотност, отчаяние, тъга дори болка без видима причина винаги ли е симптом на депресия или духовен проблем? Мисля че не. Библейски погледнато живота след грехопадението е труден и болезнен. Объркването, неразбирането, страхът са чувства, които идват или са част от самите нас. Греха е променил в един смисъл нашето ДНК. Сега тъгата е част от нас. Объркването също. Безпомощността. Наранените чувства. Трябва ли да бягаме от това? Трябва ли да ”вярваме”, че бъдещето тук ще бъде без всички тези чувства примерно защото ще бъдем ”съвършено изцелени” или да се правим, че тези болезнени чувства не съществуват като ги ”запушваме” с работа, големи цели, храна, дрога или удоволствия(не че съм против удоволствието, освен ако не се превърне в запушалка за реалните ни чувства)? Определено не, ако искаме да сме честни пред себе си. Нека не ставаме по-святи от апостол Павел, който усещаше страх, безпомощност, тъга, окаяност.
Сещам се за един страхотен филм ”Красив ум”. Там главният герой успя да живее нормален живот въпреки тежката диагноза-шизофрения. Успя да бъде обективен спрямо чувствата си, да не ги игнорира, но и да не бъде под тях. Да разбере, че не трябва да остане в тях, но и, че са реални. Това разбира се е краен пример. Дълбок поклон пред всеки, който се бори с тази болест и не се е предал. Такива хора имат голяма награда. Ние би трябвало да правим същото. Да сме реални, не свръх човеци, да можем да усещаме тези чувства и да се опитаме да продължим да живеем нашия живот. Така ще бъдем и по-съпричастни към хората, защото и те са като нас уязвими. Да осъзнаем, че те съществуват, че не е задължително да са химически дисбаланс, демони и тн., а са част от нас. Да, болката е част от нас. Особено за мислещите, но не само...
събота, 30 юли 2016 г.
Размисли
Днес в бг християнството е все по-популярно да се търси пророческото и пророците.
Някои от нас, които са (били) част от прогресивни харизматични църкви сме слушали страшно много проповеди и поучения, също сме чели много книги, ходили сме на семинари по тази тема. Всичко това е донесло доста добра основа и разбиране за пророческото. Като зрели хора не бива да изхвърляме бебето с мръсната вода и трябва да признаем, че личности са донесли до нас доста сериозно откровение за пророческото измерение.
Разбирането и поученията за пророческото, които имаме в някои отношения са доста изчерпателни, дори и детайлни. Има и много личности практикуващи тези откровения.
Тенденцията за търсене и интерес към пророческото и днес е явна и най-вероятно не е за пренебрегване. Като изключим мистиката и свръх харизматичността, какво би трябвало да означава това?
Пророческото помазание според мен първо би трябвало да е основано на цялостна библейска концепция за света, живота и вярата. Без тази основа то няма как да бъде проницателно и същевременно да донесе трайно разбиране за времената и сезоните. Библейската основа не е някаква мистика, харизма или пък духовна сила и дар. Тя е цялостен библейски мироглед започващ от индивидуалните действия(свързани, идващи и задвижвани отново чрез Светия Дух) съпътстващи завета ни с Бог като покаяние, вяра в Бог, отношение между вярващите и тн., но не и приключваща до там. До състоянието на индивидуална основа наистина имаме добро разбиране за живота с Бог, имаме и адекватно пророческо послание и измерение.
Дали интереса не е продиктуван от духовна похот(и от едната и от другата страна, тоест пророци, които целят да бъдат издигнати от една страна, от друга приемащите -целящи единствено да им бъде послужено и тези, чиято цел е да”да бъдат разпознати”)? Има ли истинско духовно търсене и усещане за нужда от надграждане на разбирането ни до сега? Може би не изцяло осъзнато търсене в нас? - Най-вероятно е компилация от всичко.
Някои от нас, които са (били) част от прогресивни харизматични църкви сме слушали страшно много проповеди и поучения, също сме чели много книги, ходили сме на семинари по тази тема. Всичко това е донесло доста добра основа и разбиране за пророческото. Като зрели хора не бива да изхвърляме бебето с мръсната вода и трябва да признаем, че личности са донесли до нас доста сериозно откровение за пророческото измерение.
Разбирането и поученията за пророческото, които имаме в някои отношения са доста изчерпателни, дори и детайлни. Има и много личности практикуващи тези откровения.
Тенденцията за търсене и интерес към пророческото и днес е явна и най-вероятно не е за пренебрегване. Като изключим мистиката и свръх харизматичността, какво би трябвало да означава това?
Пророческото помазание според мен първо би трябвало да е основано на цялостна библейска концепция за света, живота и вярата. Без тази основа то няма как да бъде проницателно и същевременно да донесе трайно разбиране за времената и сезоните. Библейската основа не е някаква мистика, харизма или пък духовна сила и дар. Тя е цялостен библейски мироглед започващ от индивидуалните действия(свързани, идващи и задвижвани отново чрез Светия Дух) съпътстващи завета ни с Бог като покаяние, вяра в Бог, отношение между вярващите и тн., но не и приключваща до там. До състоянието на индивидуална основа наистина имаме добро разбиране за живота с Бог, имаме и адекватно пророческо послание и измерение.
Дали интереса не е продиктуван от духовна похот(и от едната и от другата страна, тоест пророци, които целят да бъдат издигнати от една страна, от друга приемащите -целящи единствено да им бъде послужено и тези, чиято цел е да”да бъдат разпознати”)? Има ли истинско духовно търсене и усещане за нужда от надграждане на разбирането ни до сега? Може би не изцяло осъзнато търсене в нас? - Най-вероятно е компилация от всичко.
Как може да дойде надграждане? -Както казах чрез изграждане на цялостна библейска концепция за живота, света и вярата. Какво следва след прилагането за основа на индивидуалните принципи, за които споменах като покаяние, вяра в Бог, взаимоотношения между светиите и тн.? След като сме положили тази индивидуална основа в живота си, би трябвало да приемем цялостен библейски възглед. Той е част от основата и ни дава по-голяма яснота, и разбиране за живота, света и Бог не само като индивидуален Бог, но и като Създател, Творец и идеолог на Своето творение. Дори твърдя, че автентичното библейско разбиране на идеята, която седи зад творението в частност земята, човека и всичко живо, би добавило още зрялост и свобода в индивидуален план. Така бихме се чувствали по-завършени и по-цялостни.
Ако този цялостен възглед спада към основата в нашият живот, тогава полагащите я би трябвало да са успели да го изградят и положат лично в живота си. След полагането на такава здрава и широка основа пророческото служение придобива още потенциал-разбиране за времената и сезоните, в които се намираме, както и за предстоящите не само в църквата, но и света. Така пророчествата няма да са само Гласът на Господ или откъслечни индивидуални, общностни(дори към Църквата) или национални думи на Бог, но ще са и свързани концептуално с делото на Бог на тази земя, с поколенията и Неговият поглед за бъдещето. Това може да се случи истински само ако е положена основата и изграден цялостен библейски възглед за живота от пророците, които Бог е избрал да дадат посоката, в която да мислим, да се подготвим и задвижим за да не сме винаги отзад, а да имаме предварителна яснота.
неделя, 3 юли 2016 г.
Пътят на огледалото
” 18 Никой да ви не отнема наградата с измама, чрез самоволно смиреномъдрие и ангелослужение, като наднича в неща, които не е видял и напразно се надува с плътския си ум,
19 а не държи главата Христа, от Когото цялото тяло, снабдявано и сплотено чрез ставите и жилите си, расте с нарастване, дадено от Бога.
20 Ако сте умрели с Христа относно първоначалните учения на света, то защо, като че живеете на света, се подчинявате на постановления, като,
21 "Не похващай", "Не вкусвай", "Не пипай",
22 (които всички се развалят от употреба), по човешки заповеди и учения?
23 Тия неща наистина имат вид на мъдрост в произволно богослужение и смирение и в нещадене на тялото, но не струват за нищо в борбата против угаждането на тялото.
Тези стихове винаги са ми носили спокойствие и разбиране. Не похващай", "Не вкусвай", "Не пипай"- тези неща представляват една голяма част от религията. Разчитането на силна воля е гордостта на моралистите.
Разбира се, че в младостта всеки преминава през забраните. И това е ОК. Като християни също минаваме доброволно и с желание през периода, в който правим опити да сме покорни на Словото. Да не правим дадени неща, да бъдем силни и да се противопоставим на всичко, което разбираме, че е грешно. Да слушаме пастирите, които с ентусиазъм споделят Словото и какво е правилно, как да се държим, и как да се противим на плътските желания. Повечето горим от копнеж да се покорими, да успеем да не похващаме, да не пипаме и тн.
Има ли обаче живот отвъд това? Отвъд борбата с плътта? Отвъд опитите да бъдем добри и морални?
Всичко това не ни ли довежда отново до Христос? И до там... След тази борба не се ли чувстваме безпомощно? Тоест въртящи се в кръг, и стигащи отново до Исус. ТежкО на силно волевите, които могат след този период да помислят, че всичко зависи от човека и неговото решение да прави правилните неща. Превръщат се в моралисти със сочещ пръст към слабите и неспособни хора, които не могат със собствени сили да успеят да взимат силни решения. Така започва и фарисейщината в един доста извратен вариант. Измислят се нови и още правила и забрани. Тълкува се Писанието с цел да се сложат още забрани, да се вменяват грехове и да се измислят оше принципи. Този морал и принципи стават водещи и защитавани с ентусизъм и войнственост. Както се казва да се повдигне летвата. Колкото по-високо, толкова по-силни и праведни се усещат. Разграничени от света. Така се придава и усещане за божествена избраност, чувството, че трябва да влияеш и да направиш света по-добро място, разбира се според твоето добро. Мога да пиша дълго за това, но не ми се иска. Не мисля, че има смисъл.
Добре де, какво пък друго може да има? Какво лошо в дотук написаното? Ами, аз мисля че ако това е целта на живота ни като вярващи(или по-точно основната цел) е тъжно и подтискащо. Това си е вид обреченост и предопределение. Всички силно волеви са предопределени за велики. Те обаче не виждат, че както добре взимат дадени правилни решения, така изпадат в грях поради съденето, не само, но погледа им поради това се изопачава сериозно и те губят обективната си преценка до голяма степен. Стават съдници и поставят правилата, които според тях са правилни като бог.
Другият път според мен е по-прекрасен. Пътят на безпомощността, Смирението и благодатта. На прошката и любовта. Аз му казвам пътя на огледалото. Да можеш да се видиш обективно в огледалото. Безпристрастно. Да обичаш ближния като себе си, не защото прилича на теб, не защото има силна воля да взима някои правилни решения, а защото обичаш себе си, защото виждаш слабостта си и безпомощността си в огледалото. И той-другият не е по-различен от теб. Но е обичан. И както има милост, прошка, и разбиране за теб така и за него. Виждаш, че Бог не е просто правила, а личност разбираща и състрдаваща. Личност, която не е просто листче с правила, а висш интелект виждащ отвъд сухите правила, гледащ индивидуално всеки и всяка ситуация, защото е готов да оцени всичко не с буквата, а правилно и обективно.
19 а не държи главата Христа, от Когото цялото тяло, снабдявано и сплотено чрез ставите и жилите си, расте с нарастване, дадено от Бога.
20 Ако сте умрели с Христа относно първоначалните учения на света, то защо, като че живеете на света, се подчинявате на постановления, като,
21 "Не похващай", "Не вкусвай", "Не пипай",
22 (които всички се развалят от употреба), по човешки заповеди и учения?
23 Тия неща наистина имат вид на мъдрост в произволно богослужение и смирение и в нещадене на тялото, но не струват за нищо в борбата против угаждането на тялото.
Тези стихове винаги са ми носили спокойствие и разбиране. Не похващай", "Не вкусвай", "Не пипай"- тези неща представляват една голяма част от религията. Разчитането на силна воля е гордостта на моралистите.
Разбира се, че в младостта всеки преминава през забраните. И това е ОК. Като християни също минаваме доброволно и с желание през периода, в който правим опити да сме покорни на Словото. Да не правим дадени неща, да бъдем силни и да се противопоставим на всичко, което разбираме, че е грешно. Да слушаме пастирите, които с ентусиазъм споделят Словото и какво е правилно, как да се държим, и как да се противим на плътските желания. Повечето горим от копнеж да се покорими, да успеем да не похващаме, да не пипаме и тн.
Има ли обаче живот отвъд това? Отвъд борбата с плътта? Отвъд опитите да бъдем добри и морални?
Всичко това не ни ли довежда отново до Христос? И до там... След тази борба не се ли чувстваме безпомощно? Тоест въртящи се в кръг, и стигащи отново до Исус. ТежкО на силно волевите, които могат след този период да помислят, че всичко зависи от човека и неговото решение да прави правилните неща. Превръщат се в моралисти със сочещ пръст към слабите и неспособни хора, които не могат със собствени сили да успеят да взимат силни решения. Така започва и фарисейщината в един доста извратен вариант. Измислят се нови и още правила и забрани. Тълкува се Писанието с цел да се сложат още забрани, да се вменяват грехове и да се измислят оше принципи. Този морал и принципи стават водещи и защитавани с ентусизъм и войнственост. Както се казва да се повдигне летвата. Колкото по-високо, толкова по-силни и праведни се усещат. Разграничени от света. Така се придава и усещане за божествена избраност, чувството, че трябва да влияеш и да направиш света по-добро място, разбира се според твоето добро. Мога да пиша дълго за това, но не ми се иска. Не мисля, че има смисъл.
Добре де, какво пък друго може да има? Какво лошо в дотук написаното? Ами, аз мисля че ако това е целта на живота ни като вярващи(или по-точно основната цел) е тъжно и подтискащо. Това си е вид обреченост и предопределение. Всички силно волеви са предопределени за велики. Те обаче не виждат, че както добре взимат дадени правилни решения, така изпадат в грях поради съденето, не само, но погледа им поради това се изопачава сериозно и те губят обективната си преценка до голяма степен. Стават съдници и поставят правилата, които според тях са правилни като бог.
Другият път според мен е по-прекрасен. Пътят на безпомощността, Смирението и благодатта. На прошката и любовта. Аз му казвам пътя на огледалото. Да можеш да се видиш обективно в огледалото. Безпристрастно. Да обичаш ближния като себе си, не защото прилича на теб, не защото има силна воля да взима някои правилни решения, а защото обичаш себе си, защото виждаш слабостта си и безпомощността си в огледалото. И той-другият не е по-различен от теб. Но е обичан. И както има милост, прошка, и разбиране за теб така и за него. Виждаш, че Бог не е просто правила, а личност разбираща и състрдаваща. Личност, която не е просто листче с правила, а висш интелект виждащ отвъд сухите правила, гледащ индивидуално всеки и всяка ситуация, защото е готов да оцени всичко не с буквата, а правилно и обективно.
вторник, 12 април 2016 г.
Размисли
Не съм против общоприетото. Против закостенялостта съм. Често общоприетото(на всяко ниво-национално, общностно, в малка група) за съжаление пречи да продължиш да мислиш и разсъждаваш, да търсиш или да си задаваш въпроси. Често общоприетите разбирания би трябвало да са стъпка към непознатото. Не ограничение, а вече начертана щриха, която би помогнала. Не говоря за абсолютите и непроменимите неща-те са факт. Но не може да са всичко или поне аз не мога да се задоволя с това.
Много често хората, които не се задоволяват с познатото и общоприетото се наричат бунтари или им се лепят други етикети. Много от хората мислят, че са ги разбралили и са ги сложили в определена кутия - част от дадена категория хора или философия. Често те са безинтересни философи.
Да изградиш по-цялостна концепция за света и живота мисля че е като книга с доста бели листа чакащи да бъдат написани. Ако не си оставил такива се страхувам, че си хванат в капана на закостенялостта. Да изградиш собствено убеждение означава да стигнеш лично до дадени изводи след вътрешна агония и противоречие, то е процес, не случка. Изобщо захващането с това изграждане на собствена концепция за света и живота е достойно за уважение.
Всичко това няма ли да доведе до някаква анархия и бунтарство? Тоест критичното мислене, незадоволяването с общоприетото и по-скоро критичното отношение към чуждото(разбира се на първо място и към своето) мнение, няма ли да предизвика повече проблеми, неуважение и хаос? Лично аз не мисля. Човек дръзнал да изгради собствена цялостна концепция е стъпил на основата на нещо познато и авторитетно, на по-голям авторитет от самия него. Това обаче не е предпоставка да спреш да мислиш. Нито да се задоволиш с досега постигнатото. Мисля че ще доведе до повече зрялост, здравословно самочувствие, свободни индивиди и истинско уважение към хората, а не роболепие.
Много често хората, които не се задоволяват с познатото и общоприетото се наричат бунтари или им се лепят други етикети. Много от хората мислят, че са ги разбралили и са ги сложили в определена кутия - част от дадена категория хора или философия. Често те са безинтересни философи.
Да изградиш по-цялостна концепция за света и живота мисля че е като книга с доста бели листа чакащи да бъдат написани. Ако не си оставил такива се страхувам, че си хванат в капана на закостенялостта. Да изградиш собствено убеждение означава да стигнеш лично до дадени изводи след вътрешна агония и противоречие, то е процес, не случка. Изобщо захващането с това изграждане на собствена концепция за света и живота е достойно за уважение.
Всичко това няма ли да доведе до някаква анархия и бунтарство? Тоест критичното мислене, незадоволяването с общоприетото и по-скоро критичното отношение към чуждото(разбира се на първо място и към своето) мнение, няма ли да предизвика повече проблеми, неуважение и хаос? Лично аз не мисля. Човек дръзнал да изгради собствена цялостна концепция е стъпил на основата на нещо познато и авторитетно, на по-голям авторитет от самия него. Това обаче не е предпоставка да спреш да мислиш. Нито да се задоволиш с досега постигнатото. Мисля че ще доведе до повече зрялост, здравословно самочувствие, свободни индивиди и истинско уважение към хората, а не роболепие.
неделя, 31 януари 2016 г.
Провокативно
Част от разбирането ми за Бог е, че Той успява да съвмести две противоречиви неща в себе си- краен реализъм и надежда за невидимите добри неща. Тези неща понякогая са противоречиви за нас хората, но не и за Него.
Това, което съм написал по-горе го отнасям първо и основно в личен план, тоест, в личните взаимоотношения между човека и Бог.
Бог никога не би избягал от проблемните неща в човека. Не би ги подминал. Всичко това не с цел да осъди личността отсреща или да покаже своето превъзходство над него, а поради естеството си. Естество, което не позволява никакъв вид релативизъм и замазване. Святостта изисква "осветляване", приятелството и синовството, което Той ни осигури изисква твърдостта и непримиримостта Му към нашите вътрешни "човешки" слабости и грях. Той не е човек да се занимава просто с последствията от тях(породени по различни причини, дали личен грях, слабости в характера, неща предавани през поколенията), Неговото лице е като кремък кораво и гледащо право в тези проблеми. Няма как да ни ги спести. Те са пречка между нас, те са пречка за нас самите и са нещо, което Той иска да разберем защото ни обича. Мисля си, че докато седим в завета си с Него, Неговото лице винаги ще е като кремък и гледащо в нашите слабости и греховно естество.
Някой може би ще си каже "Да, така е, докато не поправим всички тях". Много смело изказване. Според мен породено от незрялост, огън за святост и може би гордост?
Аз имам друга гледна точка. Това лице отправено към нас е жизнено небходимо през целия ни живот тук. Лично за мен това носи истинско смирение, благодат и утеха.Така се чувствам в сигурни ръце. Провокира моята искреност.
Все си мисля че в нас има част, която винаги ще се нуждае от това кораво непреклонно лице. Реалистичния и обективен поглед към самия мен ми подсказват, че в мен има нещо, което не подлежи на промяна, разбира се наред с всичко, което изработва- твърд характер, искреност, промяна, има и част, която е греховна, която не подлежи на промяна, която има силата да ме заблуди, да ми покаже действителността през една различна призма. Затова мисля в момента.
Можем ли да очакваме цялостно възстановяване в рамките на живота ни тук? Да сме сигурни, че живеем в Божията реалност за нас? Според мен и да, и не. Има неща, които няма как да бъдат променени изцяло, неща, които, ако това лице не е отправено провокативно към нас няма да успеем да сме реални изцяло към себе си, а това означава, че погледа ни ще бъде до някаква степен изкривен и към света, и хората около нас.
Няма нищо странно и страшно да оставим този вид взаимоотношение да е център в нашия живот. Напротив, носи сигурност, спокойствие и увереност, че познаваме по-добре себе си и нашата същност.
Много хора ще кажат, че това е работа на хората, лидерите и наставниците в живота ни, според мен и да, и не. Мисля че всеки има първо тази привилегия на лична връзка с Бог. Много по-малко фалшива зависимост бихме имали от човек ако това е факт. Много повече искреност и истинско смирение. По-дълбоко взаимоотношение с Бог. Няма по-силно нещо от това да опознаеш по-добре себе си. Едното не изключва другото. Но има степенуване. Така би имало и признаци на завета на господство в живота ни. На зрялост, достойнство и истинско уважение към хората(също и лидерите), защото истинското уважение идва ако познававаме себе си, респективно и хората. Тогава ще знаем как да приемем и дадем мнение.
А има ли нещо по-хубаво от това да те провокира Личността, която заедно с това ни носи необяснима надежда и благодат да продължим напред?
Това, което съм написал по-горе го отнасям първо и основно в личен план, тоест, в личните взаимоотношения между човека и Бог.
Бог никога не би избягал от проблемните неща в човека. Не би ги подминал. Всичко това не с цел да осъди личността отсреща или да покаже своето превъзходство над него, а поради естеството си. Естество, което не позволява никакъв вид релативизъм и замазване. Святостта изисква "осветляване", приятелството и синовството, което Той ни осигури изисква твърдостта и непримиримостта Му към нашите вътрешни "човешки" слабости и грях. Той не е човек да се занимава просто с последствията от тях(породени по различни причини, дали личен грях, слабости в характера, неща предавани през поколенията), Неговото лице е като кремък кораво и гледащо право в тези проблеми. Няма как да ни ги спести. Те са пречка между нас, те са пречка за нас самите и са нещо, което Той иска да разберем защото ни обича. Мисля си, че докато седим в завета си с Него, Неговото лице винаги ще е като кремък и гледащо в нашите слабости и греховно естество.
Някой може би ще си каже "Да, така е, докато не поправим всички тях". Много смело изказване. Според мен породено от незрялост, огън за святост и може би гордост?
Аз имам друга гледна точка. Това лице отправено към нас е жизнено небходимо през целия ни живот тук. Лично за мен това носи истинско смирение, благодат и утеха.Така се чувствам в сигурни ръце. Провокира моята искреност.
Все си мисля че в нас има част, която винаги ще се нуждае от това кораво непреклонно лице. Реалистичния и обективен поглед към самия мен ми подсказват, че в мен има нещо, което не подлежи на промяна, разбира се наред с всичко, което изработва- твърд характер, искреност, промяна, има и част, която е греховна, която не подлежи на промяна, която има силата да ме заблуди, да ми покаже действителността през една различна призма. Затова мисля в момента.
Можем ли да очакваме цялостно възстановяване в рамките на живота ни тук? Да сме сигурни, че живеем в Божията реалност за нас? Според мен и да, и не. Има неща, които няма как да бъдат променени изцяло, неща, които, ако това лице не е отправено провокативно към нас няма да успеем да сме реални изцяло към себе си, а това означава, че погледа ни ще бъде до някаква степен изкривен и към света, и хората около нас.
Няма нищо странно и страшно да оставим този вид взаимоотношение да е център в нашия живот. Напротив, носи сигурност, спокойствие и увереност, че познаваме по-добре себе си и нашата същност.
Много хора ще кажат, че това е работа на хората, лидерите и наставниците в живота ни, според мен и да, и не. Мисля че всеки има първо тази привилегия на лична връзка с Бог. Много по-малко фалшива зависимост бихме имали от човек ако това е факт. Много повече искреност и истинско смирение. По-дълбоко взаимоотношение с Бог. Няма по-силно нещо от това да опознаеш по-добре себе си. Едното не изключва другото. Но има степенуване. Така би имало и признаци на завета на господство в живота ни. На зрялост, достойнство и истинско уважение към хората(също и лидерите), защото истинското уважение идва ако познававаме себе си, респективно и хората. Тогава ще знаем как да приемем и дадем мнение.
А има ли нещо по-хубаво от това да те провокира Личността, която заедно с това ни носи необяснима надежда и благодат да продължим напред?
Абонамент за:
Публикации (Atom)