19 а не държи главата Христа, от Когото цялото тяло, снабдявано и сплотено чрез ставите и жилите си, расте с нарастване, дадено от Бога.
20 Ако сте умрели с Христа относно първоначалните учения на света, то защо, като че живеете на света, се подчинявате на постановления, като,
21 "Не похващай", "Не вкусвай", "Не пипай",
22 (които всички се развалят от употреба), по човешки заповеди и учения?
23 Тия неща наистина имат вид на мъдрост в произволно богослужение и смирение и в нещадене на тялото, но не струват за нищо в борбата против угаждането на тялото.
Тези стихове винаги са ми носили спокойствие и разбиране. Не похващай", "Не вкусвай", "Не пипай"- тези неща представляват една голяма част от религията. Разчитането на силна воля е гордостта на моралистите.
Разбира се, че в младостта всеки преминава през забраните. И това е ОК. Като християни също минаваме доброволно и с желание през периода, в който правим опити да сме покорни на Словото. Да не правим дадени неща, да бъдем силни и да се противопоставим на всичко, което разбираме, че е грешно. Да слушаме пастирите, които с ентусиазъм споделят Словото и какво е правилно, как да се държим, и как да се противим на плътските желания. Повечето горим от копнеж да се покорими, да успеем да не похващаме, да не пипаме и тн.
Има ли обаче живот отвъд това? Отвъд борбата с плътта? Отвъд опитите да бъдем добри и морални?
Всичко това не ни ли довежда отново до Христос? И до там... След тази борба не се ли чувстваме безпомощно? Тоест въртящи се в кръг, и стигащи отново до Исус. ТежкО на силно волевите, които могат след този период да помислят, че всичко зависи от човека и неговото решение да прави правилните неща. Превръщат се в моралисти със сочещ пръст към слабите и неспособни хора, които не могат със собствени сили да успеят да взимат силни решения. Така започва и фарисейщината в един доста извратен вариант. Измислят се нови и още правила и забрани. Тълкува се Писанието с цел да се сложат още забрани, да се вменяват грехове и да се измислят оше принципи. Този морал и принципи стават водещи и защитавани с ентусизъм и войнственост. Както се казва да се повдигне летвата. Колкото по-високо, толкова по-силни и праведни се усещат. Разграничени от света. Така се придава и усещане за божествена избраност, чувството, че трябва да влияеш и да направиш света по-добро място, разбира се според твоето добро. Мога да пиша дълго за това, но не ми се иска. Не мисля, че има смисъл.
Добре де, какво пък друго може да има? Какво лошо в дотук написаното? Ами, аз мисля че ако това е целта на живота ни като вярващи(или по-точно основната цел) е тъжно и подтискащо. Това си е вид обреченост и предопределение. Всички силно волеви са предопределени за велики. Те обаче не виждат, че както добре взимат дадени правилни решения, така изпадат в грях поради съденето, не само, но погледа им поради това се изопачава сериозно и те губят обективната си преценка до голяма степен. Стават съдници и поставят правилата, които според тях са правилни като бог.
Другият път според мен е по-прекрасен. Пътят на безпомощността, Смирението и благодатта. На прошката и любовта. Аз му казвам пътя на огледалото. Да можеш да се видиш обективно в огледалото. Безпристрастно. Да обичаш ближния като себе си, не защото прилича на теб, не защото има силна воля да взима някои правилни решения, а защото обичаш себе си, защото виждаш слабостта си и безпомощността си в огледалото. И той-другият не е по-различен от теб. Но е обичан. И както има милост, прошка, и разбиране за теб така и за него. Виждаш, че Бог не е просто правила, а личност разбираща и състрдаваща. Личност, която не е просто листче с правила, а висш интелект виждащ отвъд сухите правила, гледащ индивидуално всеки и всяка ситуация, защото е готов да оцени всичко не с буквата, а правилно и обективно.
Няма коментари:
Публикуване на коментар