Болка

Болката е част от живота. Тя не може да се определи като „нужда от изцеление”. Ако винаги гледаме на болката като ”нужда от изцеление” или ”проблем за разрешаване” ние просто живеем в нереален свят. Не винаги болезненото чувство се побира в тези две вероятности. Дори бих казал, че ако така гледаме на живота имаме проблем. Това ни кара да се вглъбяваме в себе си, все да”вярваме”  в по-добро бъдеще(когато бъдем изцелени), да живеем в осъждение към себе си и другите(понеже болката е налице, значи сме слаби, Бог не ни обича ако не я премахне...или пък сме в грях?), да търсим някакво съвършенство(дори подсъзнателно), в което сме силни, пълни с радост, сила и благодат-нали сме светии!

Възможен ли е живот без болка? Без наранени чувства? Напълно изцелени? Такъв ли е живота към който сме призовани?

Има различни погледи и идеи за живота. Важно е кой ще изберем да следваме. Болката, вътрешното чувство, което по някога ни кара да се чувстваме некомфортно, което по някога носи объркване и страх е спътник в живота ни.
Освен психически или духовен проблем това може да означава и нещо друго. Често хората, които търсят и не са доволни да стоят в познатото усещат болка, безсилие или объркване. Хората поставящи под съмнение общоприетото, дори и собственото си мнение под съмнение също. Да държиш умът си буден, да се противопоставяш, да анализираш и поставяш идеите си под съмнение, да търсиш отговори е задача за смелите умове, но тя носи след себе си често пъти болка, агония, объркване...

Чувството за самотност, отчаяние, тъга дори болка без видима причина винаги ли е симптом на депресия или духовен проблем? Мисля че не. Библейски погледнато живота след грехопадението е труден и болезнен. Объркването, неразбирането, страхът са чувства, които идват или са част от самите нас. Греха е променил в един смисъл нашето ДНК. Сега тъгата е част от нас. Объркването също. Безпомощността. Наранените чувства. Трябва ли да бягаме от това? Трябва ли да ”вярваме”, че бъдещето тук  ще бъде без всички тези чувства примерно защото ще бъдем ”съвършено изцелени” или да се правим, че тези болезнени чувства не съществуват като ги ”запушваме” с работа, големи цели, храна, дрога или удоволствия(не че съм против удоволствието, освен ако не се превърне в запушалка за реалните ни чувства)? Определено не, ако искаме да сме честни пред себе си. Нека не ставаме по-святи от апостол Павел, който усещаше страх, безпомощност, тъга, окаяност.

Сещам се за един страхотен филм ”Красив ум”. Там главният герой успя да живее нормален живот въпреки тежката диагноза-шизофрения. Успя да бъде обективен спрямо чувствата си, да не ги игнорира, но и да не бъде под тях. Да разбере, че не трябва да остане в тях, но и, че са реални. Това разбира се е краен пример. Дълбок поклон пред всеки, който се бори с тази болест и не се е предал. Такива хора имат голяма награда. Ние би трябвало да правим същото. Да сме реални, не свръх човеци, да можем да усещаме тези чувства и да се опитаме да продължим да живеем нашия живот.  Така ще бъдем и по-съпричастни към хората, защото и те са като нас уязвими. Да осъзнаем, че те съществуват, че не е задължително да са химически дисбаланс, демони и тн., а са част от нас. Да, болката е част от нас. Особено за мислещите, но не само...