Седя и мисля за вярата ми. Какво е тя за мен?! Дали е някакъв надут балон, който постоянно когато спада трябва да надуваш, който лесно се пука в зависимост от климатичните условия...дали е искрена и реална?
Някои хора казват, че вярата е нещо дълбоко в сърцето и лично. Ами имат право. Тази напомпаната, помпозна вяра я знаем, тя е външна-на лицето и устата. Плитка е. Не е издържлива.
Научени сме обаче, че вярата трябва да се споделя. ОК-съгласен. Но не, че ”ТРЯБВА”, а по-скоро искрената привързаност и любов, която истинската вяра сътворява дълбоко в човека се изявява. Нищо фалшиво, напомпано не носи траен резултат. Дори християнското такова. Няма как фрустриран човек да изяви нещо искрено от Бог, дори и вярата си, преди тя(вярата) да достигне и промени дълбоко болната душа и най-вече преди да е разбрал самият човек състоянието си. Няма как амбициозен плам било той и в разумни(и не фрустрирани) хора да донесе нещо повече от ”пионерско поръчение” в ”света”.
Така че вярата преди всичко е дълбока и лична. Тя те връща към Бог при всякакви обстоятелства и независимо от преживяванията, грешките, бедите, та дори и греховете. Има способността да доведе човека отново при нозете на Исус. Осъзнато да види(човекът)колко празен, жалък и малък е живота без широтата, височината и дълбочината на Божията мъдрост и любов.
Ако такава вяра липсва, ако тя не се основава на собствените ни понякога критични преживявания на падане и ставане, на смирение и стоене в нозете на Исус, може би тогава да правим нещата от страх, фрустрираност, покорство, но не основано на любов и вътрешно желание, а страх и слабост.
Искрената и истинска вяра не е силата да не падаш, да се предпазваш винаги от всичко за да останеш ”чист”, а е силата да се изправиш по-реален и истински от всякога.
Няма коментари:
Публикуване на коментар