Част от разбирането ми за Бог е, че Той успява да съвмести две противоречиви неща в себе си- краен реализъм и надежда за невидимите добри неща. Тези неща понякогая са противоречиви за нас хората, но не и за Него.
Това, което съм написал по-горе го отнасям първо и основно в личен план, тоест, в личните взаимоотношения между човека и Бог.
Бог никога не би избягал от проблемните неща в човека. Не би ги подминал. Всичко това не с цел да осъди личността отсреща или да покаже своето превъзходство над него, а поради естеството си. Естество, което не позволява никакъв вид релативизъм и замазване. Святостта изисква "осветляване", приятелството и синовството, което Той ни осигури изисква твърдостта и непримиримостта Му към нашите вътрешни "човешки" слабости и грях. Той не е човек да се занимава просто с последствията от тях(породени по различни причини, дали личен грях, слабости в характера, неща предавани през поколенията), Неговото лице е като кремък кораво и гледащо право в тези проблеми. Няма как да ни ги спести. Те са пречка между нас, те са пречка за нас самите и са нещо, което Той иска да разберем защото ни обича. Мисля си, че докато седим в завета си с Него, Неговото лице винаги ще е като кремък и гледащо в нашите слабости и греховно естество.
Някой може би ще си каже "Да, така е, докато не поправим всички тях". Много смело изказване. Според мен породено от незрялост, огън за святост и може би гордост?
Аз имам друга гледна точка. Това лице отправено към нас е жизнено небходимо през целия ни живот тук. Лично за мен това носи истинско смирение, благодат и утеха.Така се чувствам в сигурни ръце. Провокира моята искреност.
Все си мисля че в нас има част, която винаги ще се нуждае от това кораво непреклонно лице. Реалистичния и обективен поглед към самия мен ми подсказват, че в мен има нещо, което не подлежи на промяна, разбира се наред с всичко, което изработва- твърд характер, искреност, промяна, има и част, която е греховна, която не подлежи на промяна, която има силата да ме заблуди, да ми покаже действителността през една различна призма. Затова мисля в момента.
Можем ли да очакваме цялостно възстановяване в рамките на живота ни тук? Да сме сигурни, че живеем в Божията реалност за нас? Според мен и да, и не. Има неща, които няма как да бъдат променени изцяло, неща, които, ако това лице не е отправено провокативно към нас няма да успеем да сме реални изцяло към себе си, а това означава, че погледа ни ще бъде до някаква степен изкривен и към света, и хората около нас.
Няма нищо странно и страшно да оставим този вид взаимоотношение да е център в нашия живот. Напротив, носи сигурност, спокойствие и увереност, че познаваме по-добре себе си и нашата същност.
Много хора ще кажат, че това е работа на хората, лидерите и наставниците в живота ни, според мен и да, и не. Мисля че всеки има първо тази привилегия на лична връзка с Бог. Много по-малко фалшива зависимост бихме имали от човек ако това е факт. Много повече искреност и истинско смирение. По-дълбоко взаимоотношение с Бог. Няма по-силно нещо от това да опознаеш по-добре себе си. Едното не изключва другото. Но има степенуване. Така би имало и признаци на завета на господство в живота ни. На зрялост, достойнство и истинско уважение към хората(също и лидерите), защото истинското уважение идва ако познававаме себе си, респективно и хората. Тогава ще знаем как да приемем и дадем мнение.
А има ли нещо по-хубаво от това да те провокира Личността, която заедно с това ни носи необяснима надежда и благодат да продължим напред?
Няма коментари:
Публикуване на коментар