Личност

Аз съм вярващ и една от мечтите ми е повечето християни да придобият собствено мнение. Собственото мнение е сила, нещо като собствеността. Тя се брани, защото човек се е трудил за(в/у)нея.

Собственото мнение е отговорност. То не е чувство, не е просто бунтарство, не е и да си различен. То е плащане на цена, противоречие, поставяне под съмнение на чувствата и думите, твои и на хора, било то и близки. То е смирение, защото поставяш истината пред ситуацията, принципите пред чувствата. Но не е просто и морал или закон(да, той би трябвало да е част от картината, но не е всичко), защото в морала липсва изцяло човека, в него има само черно и бяло, липсва напълно ситуацията. Повечето неща над които трябва да разсъждаваме и мислим са свързани със ситуации, с хора, с време.

Изобщо собственото мнение би трябвало да се изработва с агонизиране. Ако няма болка и противоречие, то е просто повърхностно.

Собственото мнение се развива, то почти никога не е окончателно и развито докрай, защото мисълта винаги е будна, защото човек би трябвало винаги да иска повече.

Свободната личност знае, че  мнението й е лично и със сигурност не е пълнотата. Да си свободен означава да уважаваш и другото мнение.

Смирението е ключ, защото човека разбира слабостта си(респективно слабостта на отсрещнтата страна). Смирението не налага, а чрез уважение дебатира и брани своята позиция, макар да знае, че е възможно да е непълна. Така човек уважава и себе си, защото за да уважаваш себе си, трява да си личност с мнение над което здраво си се потил.