ПОГЛЕД

Възстановяването е и завръщане към нещо, което е било. Това е, което вярващите трябва да имаме предвид когато четем Библията. И да правим разлика между моментни(свързани с времето) случки, съвети и разкази в нея от цялостния план(мечта), който Бог възстановява.

Затова контекста на времето е важен и разглеждането на събития, съвети и случки в Библията не е добре просто да се интерпретират без да са погледнати през основата и крайъгълния камък на първоначалния план на Бог за човека.

Много неща могат да придобият малко по-различен смисъл от просто цитати, ако са погледнати в правилния ред. Защото времената се менят и е доста смущаващо вярващите да цитираме съвети дадени в определено време, с определоно за времето си значение, но без да ги погледнем през призмата на простата, първоначална и автентична картина, която Бог е загатнал в Словото си за човека. Така и самите случки придобиват различно значение и виждаме смисъл в тях по-голям от самите събития, защото те са част- стъпка към възстановяването, което Бог има предвид. На пръв поглед могат да си противоречат, но като започнем да разсъждаваме през призмата за която говоря най-вероятно ще стигнем до интересни заключения и противоречията се изясняват поне до там, като част от специфичен времеви диапазон, разбира се не и изцяло, но можем да запазим основния контекст и да имаме мир и по-цялостна библейска картина.

лодката и нереализираното очакване

Ситуациите са на лице, бурите са силни, понякога дори оцеляването е в реална опасност, живота е на косъм. Ти си като в лодка посред сериозна буря, без видим бряг. Нямаш дори много опции за действие-да предотвратиш бурята и спасиш живота си.  Тогава страхът е на лице, действаш емоционално, някак си самоконтрола и вярата ти не работят.  Паниката взима превез. Всичките книги и проповеди за това как трябва "да вярваш" и да не се оставяш на страха изглеждат далечни и неосъществими. Нямаш вяра? Изпадаш в тревога?-имаш сериозен проблем. Ти си маловерец и слаб!  Не заслужаваш победа.
Важното обаче,кой е с теб в лодката. Да, може би изглежда, че го няма или не е загрижен, но там ли е... С Него ли пътуваш. Ако е там, спокойно, ще те чуе. Независимо от страхът ти ще вземе нещата в свои ръце. Не се осъждай за реакциите ти, дори да са продиктувани от страх. Ти си на правилното място. Твоето правилно действие не е дори от значение. Малката лодка е единственото сигурно място. То няма и друго...дори не можеш да избягаш. Исус не изглежда загрижен за разразилата се ситуация. Пълен непукист. За Него е важно, че сте заедно в лодката, бурята не го вълнува, страхът ти също. Важно е, че минаваш през живота си с Него, важна е и целта на пътуването-достигане до брега.

Може да продължим с историята от Матей 8 глава. След като Той смъмри бурята и учениците бяха във възторг, слезнаха на брега в Гадаринската земя, където Исус освобождава двама тотално изперкали индивида- "излизаха от гробищата тъй свирепи, че никой не можеше да мине по оня път". Те бяха толкова демонизирани, че цяло стадо със свине се удави във водата, защото Исус беше изпратил демоните от тези изроди в свинете. Свинарите, които гледаха побягнаха към града да разкажат на хората какво се е случило. Много хора от града излезнаха и се молиха на Исус да си тръгне от града им, да не остава при тях.

Интересна история. Толкова беди и опасности, дори живота им беше застрашен. Такива емоционални преживявание в тая лодка, а като достигнаха целта-двама психари и цял град, който не ги иска. За какво беше всичко това? Не трябваше ли всичко да е различно-хора да се възхищават, тълпи да ги следват? А то-" Супер сте, Исус як си, ама аре ако може да си тръгнете...бай".

Няма перфектни ситуации. Дори да минеш през бурите не бъди сигурен, че на брега те очакват с фанфари

Така е по книгите. Малко трудности и БУУУМ изведнъж фанфари.  Живота става розов. " На брега" може да не те очаква това, което си мислиш. "Големият пробив" не се "случва" и ти просто седиш в слава. Истинския пробив е да продължиш напред...с Исус, въпреки случилото се. "Тогава Той влезе в една ладия и премина..." Живота продължава- буря, успех, провал, неосъществени очаквания-живота продължава. Целта не е да преминеш през бурите, не е и да стигнеш до бленувания успех. Основната цел е да изживееш живота си истински, не вкопчен в капана на разрешаване на проблеми или амбицията за голям успех, работейки като роб за него. Живота често е там някъде между страха, неосъществените очаквания и малките радости, успехите, и хубавите моменти. В крайна сметка Исус е разковничето. Моментите с Него и близките хора. Кулминацията е  в края на играта, не по средата или началото...завършека е важен. Той пък зависи от настоящето, там някъде на брега където очакванията ти се разминават с реалността и вместо бленуван успех те чакат психари и мила тълпа на която не си нужен или пък в лодката, посред неразрешими ситуации без изход. Важното е обаче кой е с теб вътре в лодката и с кой отплаваш до следващия бряг...

Личност

Аз съм вярващ и една от мечтите ми е повечето християни да придобият собствено мнение. Собственото мнение е сила, нещо като собствеността. Тя се брани, защото човек се е трудил за(в/у)нея.

Собственото мнение е отговорност. То не е чувство, не е просто бунтарство, не е и да си различен. То е плащане на цена, противоречие, поставяне под съмнение на чувствата и думите, твои и на хора, било то и близки. То е смирение, защото поставяш истината пред ситуацията, принципите пред чувствата. Но не е просто и морал или закон(да, той би трябвало да е част от картината, но не е всичко), защото в морала липсва изцяло човека, в него има само черно и бяло, липсва напълно ситуацията. Повечето неща над които трябва да разсъждаваме и мислим са свързани със ситуации, с хора, с време.

Изобщо собственото мнение би трябвало да се изработва с агонизиране. Ако няма болка и противоречие, то е просто повърхностно.

Собственото мнение се развива, то почти никога не е окончателно и развито докрай, защото мисълта винаги е будна, защото човек би трябвало винаги да иска повече.

Свободната личност знае, че  мнението й е лично и със сигурност не е пълнотата. Да си свободен означава да уважаваш и другото мнение.

Смирението е ключ, защото човека разбира слабостта си(респективно слабостта на отсрещнтата страна). Смирението не налага, а чрез уважение дебатира и брани своята позиция, макар да знае, че е възможно да е непълна. Така човек уважава и себе си, защото за да уважаваш себе си, трява да си личност с мнение над което здраво си се потил.