Аз съм харизматик и определено съм страшно благословен от това. Това е взаимоотношение с Бог, което обогатява много. Мога само да съжалявам за хората, които имат трайно предубеждение към харизмата. Те съдят само от крайните проявления, които са видели.
Истината е, че навсякъде и в почти всичко има сбъркани идеи, но това не би трябвало да "ражда"предубеждение. Предубеждението е един от най-лошите врагове на човека.
Исках да си "постеля" преди да продължа. Защото имам намерение да споделя една лоша опитност, която за съжаление носи много болка и изкривяване, с които човек ако не се справи може да му причинят страдание, да го доведат до безнадежност и отпадане от скъпоценната вяра.
"Моли се и нещата ще се случат", "Само вярвай", "Когато повярваш и се молиш на Бог нещата ще вървят винаги добре ", " Сега Бог те чува и не трябва да се съмняваш, че нещата ще се оправят " или пък по-неприятното "не се получи защото е малко вярата ти", или "явно си в някакъв грях затова Бог не ти е отговорил". Примери колкото искаш. Дали се изказват на глас или са загнездени в ума като начин на мислене няма значение. Вредите са налице.
Не е никак приятно да се живее с фалшиви очаквания или пък в стреса "какво съм направил, че Бог не ми отговаря на молитвата".
Не е трудно да прекрачиш границата. Особено ако това е приета философия подплатена със стихове от Библията. Особено за харизматиците, които очакват винаги да са водени от Духа, да са хора на вяра и прокламация.
Разбира се нямам нищо против самата идея за следване на Духа, за молитвите на вяра и за самата вяра и очакване на отговор от Отец. За чудеса в живота ни. По-скоро ме притеснява това да е основна философия на нашия християнски живот. А и не е трудно да се видят плодовете на това-отчаяни хора, не осмислили по-цялостно живота и вярата си с всичките неизвестни. Най-лошото-бягащи от реалността, не искащи да погледнат обективно обстоятелствата и както при всяка фанатична идеология, смятащи за грях да се осъмнят в правотата си и действията си.
Моят личен опит показва една по-различна картина. От както станах християни живота ми не е лек. Много молитви не са ми отговорени, имам неразрешени проблеми, чувствам болка, понякога страх, объркване, правя доста грешки за които си плащам, често се случват гадни неща, така както предполагам на всеки.(понеже целта ми е да обърна внимание на негативните реалности, тук няма да споменавам всички благословения съпътстващи вярата ми) Хората на вяра може би имат отговор на това- "не си променен достатъчно", "оставил си грях в живота си", "не си преживял изцеление " и тн. Възможно е. Но е възможно и да са в грешка.
Живота е много сложен, живота с Бог-също. "Ти си повече от победител", "ти управляваш заедно с Бог", всичко това звучи добре, ако всичко това обаче беше толкова лесно щеше и да е факт.
Философията на живота, според мен не би трябвало да се гради на стихове. Мисля си, че в един момент от живота човек може да приеме и преглътне неизвестните, нещата, които не разбира, да постави под съмнение приетата идеология, да се смири и да погледне обективно, да признае грешните изводи до които е стигнал. Това е добро начало за изграждане на цялостен възглед за живота. Защото всъщност основата не е някаква прокламация, водителство, чудо или божествен изход от трудни ситуации след като си бил "в пост и молитва на вяра" или управление над света. Основата е нещо, което би трябвало да те задържи на повърхността, съкрушен и смирен въпреки безизходицата, въпреки липсата на чудо, въпреки объркването и страха, който усещаме. Вярата не е задължително да променя ситуации, тя самата е чудо и е въпреки ситуациите. Вярата не е бягане от реалността, не е липсата на болка, неприятен завършек, страх. Вярата не се страхува да е обективна, да подлага под съмнение личните или общностни убеждения. Тя е над всичко това. Не може да слагаме под съмнение характера и любовта на Бог или да го принизяваме до чудото в живота ни, до пророческа прокламация на вяра в
в чието осъществяване вярваме искрено. До общностни принципи, които споделяме.
Много лидери слагат личното откровение, призив и водителство като основа на живота си, а така и на общностите си. Но истината е, че това винаги е второстепенно.
Най-неприятното е, че вместо да използваме широтата на вярата за да бъдем креативни, да не седим в калъпите на харизматичните идеи и поставените вече стени от общоприетите позиции, идеи и философии, ние стесняваме кръгозора си в страх да не сгрешим, да спрем да използваме вече познатите начини и тн. Вярата ни е най-голямото оръжие, но е като нож с две остриета-или ще се престрашим да се гмурнем в непознатото и несигурното, ще сме готови да оставим на масата всичко или ще се обърне срещу нас, ако останем пасивни. Няма по-трагично нещо от християни загърбили реалността, живеещи в някакъв измислен свят. Поставили нещо различно за основа от библейската философия на живот.
четвъртък, 12 ноември 2015 г.
събота, 3 октомври 2015 г.
"Отначало не е било така."
"7 Казват му: Тогава Моисей защо заповяда, мъжът й да й даде разводно писмо и да я напусне?8 Каза им: Поради вашето коравосърдечие Моисей ви е оставил да си напущате жените; но отначало не е било така."
"Отначало не е било така." Фарисеите излезнаха да дебатират с Исус и използваха словото. Това, което Мойсей беше казал за мъжа и жената. Тоест, те не бяха извън словото. Не използваха басни, стари поверия, а част от Словото. Разбирането и на учениците не беше по-различно- " 10 Казват Му учениците: Ако е такова задължението на мъжа към жената, по-добре да се не жени".
Всички знаеха Писанията. Имаха изграден начин на мислене според Писанията, а всъщност нямаха правилната отправна точка и трудно схващаха контекста на времето.
Мисля си, колко е важно да не "знаем" просто Словото. Да минем отвъд четенето, да имаме отправна точка. Да разбираме контекста на времето, да не използваме просто стихове, а да разбираме времената. Така ще има много по-малко объркване, противоречие и... ще има зрялост.
Може ли в Словото да има неща написани в контекст на времето в което се е живяло? Или всичко е за днес? Коя е отправната точка в Писанията, която слагаме за основа на разсъжденията ни? Как да разграничим кое е основа и кое е свързано с времето?
Ако си отговорим на тези въпроси ще имаме повече мир и разбиране, и няма да се борим постоянно с объркване и противоречивите неща в Словото могат до някъде да ни се изяснят.
"Отначало не е било така." Фарисеите излезнаха да дебатират с Исус и използваха словото. Това, което Мойсей беше казал за мъжа и жената. Тоест, те не бяха извън словото. Не използваха басни, стари поверия, а част от Словото. Разбирането и на учениците не беше по-различно- " 10 Казват Му учениците: Ако е такова задължението на мъжа към жената, по-добре да се не жени".
Всички знаеха Писанията. Имаха изграден начин на мислене според Писанията, а всъщност нямаха правилната отправна точка и трудно схващаха контекста на времето.
Мисля си, колко е важно да не "знаем" просто Словото. Да минем отвъд четенето, да имаме отправна точка. Да разбираме контекста на времето, да не използваме просто стихове, а да разбираме времената. Така ще има много по-малко объркване, противоречие и... ще има зрялост.
Може ли в Словото да има неща написани в контекст на времето в което се е живяло? Или всичко е за днес? Коя е отправната точка в Писанията, която слагаме за основа на разсъжденията ни? Как да разграничим кое е основа и кое е свързано с времето?
Ако си отговорим на тези въпроси ще имаме повече мир и разбиране, и няма да се борим постоянно с объркване и противоречивите неща в Словото могат до някъде да ни се изяснят.
вторник, 25 август 2015 г.
ПОГЛЕД
Възстановяването е и завръщане към нещо, което е било. Това е, което вярващите трябва да имаме предвид когато четем Библията. И да правим разлика между моментни(свързани с времето) случки, съвети и разкази в нея от цялостния план(мечта), който Бог възстановява.
Затова контекста на времето е важен и разглеждането на събития, съвети и случки в Библията не е добре просто да се интерпретират без да са погледнати през основата и крайъгълния камък на първоначалния план на Бог за човека.
Много неща могат да придобият малко по-различен смисъл от просто цитати, ако са погледнати в правилния ред. Защото времената се менят и е доста смущаващо вярващите да цитираме съвети дадени в определено време, с определоно за времето си значение, но без да ги погледнем през призмата на простата, първоначална и автентична картина, която Бог е загатнал в Словото си за човека. Така и самите случки придобиват различно значение и виждаме смисъл в тях по-голям от самите събития, защото те са част- стъпка към възстановяването, което Бог има предвид. На пръв поглед могат да си противоречат, но като започнем да разсъждаваме през призмата за която говоря най-вероятно ще стигнем до интересни заключения и противоречията се изясняват поне до там, като част от специфичен времеви диапазон, разбира се не и изцяло, но можем да запазим основния контекст и да имаме мир и по-цялостна библейска картина.
Затова контекста на времето е важен и разглеждането на събития, съвети и случки в Библията не е добре просто да се интерпретират без да са погледнати през основата и крайъгълния камък на първоначалния план на Бог за човека.
Много неща могат да придобият малко по-различен смисъл от просто цитати, ако са погледнати в правилния ред. Защото времената се менят и е доста смущаващо вярващите да цитираме съвети дадени в определено време, с определоно за времето си значение, но без да ги погледнем през призмата на простата, първоначална и автентична картина, която Бог е загатнал в Словото си за човека. Така и самите случки придобиват различно значение и виждаме смисъл в тях по-голям от самите събития, защото те са част- стъпка към възстановяването, което Бог има предвид. На пръв поглед могат да си противоречат, но като започнем да разсъждаваме през призмата за която говоря най-вероятно ще стигнем до интересни заключения и противоречията се изясняват поне до там, като част от специфичен времеви диапазон, разбира се не и изцяло, но можем да запазим основния контекст и да имаме мир и по-цялостна библейска картина.
петък, 14 август 2015 г.
лодката и нереализираното очакване
Ситуациите са на лице, бурите са силни, понякога дори оцеляването е в реална опасност, живота е на косъм. Ти си като в лодка посред сериозна буря, без видим бряг. Нямаш дори много опции за действие-да предотвратиш бурята и спасиш живота си. Тогава страхът е на лице, действаш емоционално, някак си самоконтрола и вярата ти не работят. Паниката взима превез. Всичките книги и проповеди за това как трябва "да вярваш" и да не се оставяш на страха изглеждат далечни и неосъществими. Нямаш вяра? Изпадаш в тревога?-имаш сериозен проблем. Ти си маловерец и слаб! Не заслужаваш победа.
Важното обаче,кой е с теб в лодката. Да, може би изглежда, че го няма или не е загрижен, но там ли е... С Него ли пътуваш. Ако е там, спокойно, ще те чуе. Независимо от страхът ти ще вземе нещата в свои ръце. Не се осъждай за реакциите ти, дори да са продиктувани от страх. Ти си на правилното място. Твоето правилно действие не е дори от значение. Малката лодка е единственото сигурно място. То няма и друго...дори не можеш да избягаш. Исус не изглежда загрижен за разразилата се ситуация. Пълен непукист. За Него е важно, че сте заедно в лодката, бурята не го вълнува, страхът ти също. Важно е, че минаваш през живота си с Него, важна е и целта на пътуването-достигане до брега.
Може да продължим с историята от Матей 8 глава. След като Той смъмри бурята и учениците бяха във възторг, слезнаха на брега в Гадаринската земя, където Исус освобождава двама тотално изперкали индивида- "излизаха от гробищата тъй свирепи, че никой не можеше да мине по оня път". Те бяха толкова демонизирани, че цяло стадо със свине се удави във водата, защото Исус беше изпратил демоните от тези изроди в свинете. Свинарите, които гледаха побягнаха към града да разкажат на хората какво се е случило. Много хора от града излезнаха и се молиха на Исус да си тръгне от града им, да не остава при тях.
Интересна история. Толкова беди и опасности, дори живота им беше застрашен. Такива емоционални преживявание в тая лодка, а като достигнаха целта-двама психари и цял град, който не ги иска. За какво беше всичко това? Не трябваше ли всичко да е различно-хора да се възхищават, тълпи да ги следват? А то-" Супер сте, Исус як си, ама аре ако може да си тръгнете...бай".
Няма перфектни ситуации. Дори да минеш през бурите не бъди сигурен, че на брега те очакват с фанфари
Така е по книгите. Малко трудности и БУУУМ изведнъж фанфари. Живота става розов. " На брега" може да не те очаква това, което си мислиш. "Големият пробив" не се "случва" и ти просто седиш в слава. Истинския пробив е да продължиш напред...с Исус, въпреки случилото се. "Тогава Той влезе в една ладия и премина..." Живота продължава- буря, успех, провал, неосъществени очаквания-живота продължава. Целта не е да преминеш през бурите, не е и да стигнеш до бленувания успех. Основната цел е да изживееш живота си истински, не вкопчен в капана на разрешаване на проблеми или амбицията за голям успех, работейки като роб за него. Живота често е там някъде между страха, неосъществените очаквания и малките радости, успехите, и хубавите моменти. В крайна сметка Исус е разковничето. Моментите с Него и близките хора. Кулминацията е в края на играта, не по средата или началото...завършека е важен. Той пък зависи от настоящето, там някъде на брега където очакванията ти се разминават с реалността и вместо бленуван успех те чакат психари и мила тълпа на която не си нужен или пък в лодката, посред неразрешими ситуации без изход. Важното е обаче кой е с теб вътре в лодката и с кой отплаваш до следващия бряг...
Важното обаче,кой е с теб в лодката. Да, може би изглежда, че го няма или не е загрижен, но там ли е... С Него ли пътуваш. Ако е там, спокойно, ще те чуе. Независимо от страхът ти ще вземе нещата в свои ръце. Не се осъждай за реакциите ти, дори да са продиктувани от страх. Ти си на правилното място. Твоето правилно действие не е дори от значение. Малката лодка е единственото сигурно място. То няма и друго...дори не можеш да избягаш. Исус не изглежда загрижен за разразилата се ситуация. Пълен непукист. За Него е важно, че сте заедно в лодката, бурята не го вълнува, страхът ти също. Важно е, че минаваш през живота си с Него, важна е и целта на пътуването-достигане до брега.
Може да продължим с историята от Матей 8 глава. След като Той смъмри бурята и учениците бяха във възторг, слезнаха на брега в Гадаринската земя, където Исус освобождава двама тотално изперкали индивида- "излизаха от гробищата тъй свирепи, че никой не можеше да мине по оня път". Те бяха толкова демонизирани, че цяло стадо със свине се удави във водата, защото Исус беше изпратил демоните от тези изроди в свинете. Свинарите, които гледаха побягнаха към града да разкажат на хората какво се е случило. Много хора от града излезнаха и се молиха на Исус да си тръгне от града им, да не остава при тях.
Интересна история. Толкова беди и опасности, дори живота им беше застрашен. Такива емоционални преживявание в тая лодка, а като достигнаха целта-двама психари и цял град, който не ги иска. За какво беше всичко това? Не трябваше ли всичко да е различно-хора да се възхищават, тълпи да ги следват? А то-" Супер сте, Исус як си, ама аре ако може да си тръгнете...бай".
Няма перфектни ситуации. Дори да минеш през бурите не бъди сигурен, че на брега те очакват с фанфари
Така е по книгите. Малко трудности и БУУУМ изведнъж фанфари. Живота става розов. " На брега" може да не те очаква това, което си мислиш. "Големият пробив" не се "случва" и ти просто седиш в слава. Истинския пробив е да продължиш напред...с Исус, въпреки случилото се. "Тогава Той влезе в една ладия и премина..." Живота продължава- буря, успех, провал, неосъществени очаквания-живота продължава. Целта не е да преминеш през бурите, не е и да стигнеш до бленувания успех. Основната цел е да изживееш живота си истински, не вкопчен в капана на разрешаване на проблеми или амбицията за голям успех, работейки като роб за него. Живота често е там някъде между страха, неосъществените очаквания и малките радости, успехите, и хубавите моменти. В крайна сметка Исус е разковничето. Моментите с Него и близките хора. Кулминацията е в края на играта, не по средата или началото...завършека е важен. Той пък зависи от настоящето, там някъде на брега където очакванията ти се разминават с реалността и вместо бленуван успех те чакат психари и мила тълпа на която не си нужен или пък в лодката, посред неразрешими ситуации без изход. Важното е обаче кой е с теб вътре в лодката и с кой отплаваш до следващия бряг...
събота, 1 август 2015 г.
Личност
Аз съм вярващ и една от мечтите ми е повечето християни да придобият собствено мнение. Собственото мнение е сила, нещо като собствеността. Тя се брани, защото човек се е трудил за(в/у)нея.
Собственото мнение е отговорност. То не е чувство, не е просто бунтарство, не е и да си различен. То е плащане на цена, противоречие, поставяне под съмнение на чувствата и думите, твои и на хора, било то и близки. То е смирение, защото поставяш истината пред ситуацията, принципите пред чувствата. Но не е просто и морал или закон(да, той би трябвало да е част от картината, но не е всичко), защото в морала липсва изцяло човека, в него има само черно и бяло, липсва напълно ситуацията. Повечето неща над които трябва да разсъждаваме и мислим са свързани със ситуации, с хора, с време.
Изобщо собственото мнение би трябвало да се изработва с агонизиране. Ако няма болка и противоречие, то е просто повърхностно.
Собственото мнение се развива, то почти никога не е окончателно и развито докрай, защото мисълта винаги е будна, защото човек би трябвало винаги да иска повече.
Свободната личност знае, че мнението й е лично и със сигурност не е пълнотата. Да си свободен означава да уважаваш и другото мнение.
Смирението е ключ, защото човека разбира слабостта си(респективно слабостта на отсрещнтата страна). Смирението не налага, а чрез уважение дебатира и брани своята позиция, макар да знае, че е възможно да е непълна. Така човек уважава и себе си, защото за да уважаваш себе си, трява да си личност с мнение над което здраво си се потил.
Собственото мнение е отговорност. То не е чувство, не е просто бунтарство, не е и да си различен. То е плащане на цена, противоречие, поставяне под съмнение на чувствата и думите, твои и на хора, било то и близки. То е смирение, защото поставяш истината пред ситуацията, принципите пред чувствата. Но не е просто и морал или закон(да, той би трябвало да е част от картината, но не е всичко), защото в морала липсва изцяло човека, в него има само черно и бяло, липсва напълно ситуацията. Повечето неща над които трябва да разсъждаваме и мислим са свързани със ситуации, с хора, с време.
Изобщо собственото мнение би трябвало да се изработва с агонизиране. Ако няма болка и противоречие, то е просто повърхностно.
Собственото мнение се развива, то почти никога не е окончателно и развито докрай, защото мисълта винаги е будна, защото човек би трябвало винаги да иска повече.
Свободната личност знае, че мнението й е лично и със сигурност не е пълнотата. Да си свободен означава да уважаваш и другото мнение.
Смирението е ключ, защото човека разбира слабостта си(респективно слабостта на отсрещнтата страна). Смирението не налага, а чрез уважение дебатира и брани своята позиция, макар да знае, че е възможно да е непълна. Така човек уважава и себе си, защото за да уважаваш себе си, трява да си личност с мнение над което здраво си се потил.
Абонамент за:
Публикации (Atom)