19 Ако само в тоя живот се надяваме на Христа, то от всичките човеци ние сме най-много за съжаление.
Преди няколко години този стих ми изникна в главата. Аз съм доста земен и прагматичен човек и почти всичко свързано с живота с Бог след нашата смърт ми изглежда доста нереалистично, фантасмагористично и дори доста глупаво, и скучно.
След като предадох живота си на Исус внаги съм бил запален за този живот, за днешния свят. Това разбира се е супер, но започнах да размишлявам върху този стих. Най-вероятно идеята за живот с Бог след смъртта, която имах беше различна от това, което Създателят има предвид, понеже моята идея за предстоящото хич не ме вдъхновяваше. Тук и сега има борба, има падения и победи, има цели, чувства, битки и развитие. Нови предизвикателства. Как да се надявам и мечтая за скучния живот в рая, където ще се покланям и пея по цял ден, ще седя в поза лотос с блажена усмивка в някакво постоянно спокойствие и мир или ще коленича пред Царя с наистина уважение и страхопочитание? Добре де, ще си почина от скръбта, от болката и от постоянните противоречия в този свят, но пък трябва ли тази ”почивка”да трае цяла вечност? Не, това просто трябваше да го преглътна с не много голям ентусиазъм.
Какво обаче ако аз съм в грешка и идеите, които имах за живота във вечността просто са грешни? Ако надеждите ми в Исус би трябвало да се простират отвъд това, което до този момент ми харесваше, тоест света какъвто е нещо не беше както трбвя. И какво ако Бог действително е разумен, ”земен”, интелигентен и пълен с мъдрост и знание Творец, чиято идея за човека и света са наистина красиви, пълни с живот, предизвикателства и приключение не само сега, а и във вечността.
