Аз съм харизматик и определено съм страшно благословен от това. Това е взаимоотношение с Бог, което обогатява много. Мога само да съжалявам за хората, които имат трайно предубеждение към харизмата. Те съдят само от крайните проявления, които са видели.
Истината е, че навсякъде и в почти всичко има сбъркани идеи, но това не би трябвало да "ражда"предубеждение. Предубеждението е един от най-лошите врагове на човека.
Исках да си "постеля" преди да продължа. Защото имам намерение да споделя една лоша опитност, която за съжаление носи много болка и изкривяване, с които човек ако не се справи може да му причинят страдание, да го доведат до безнадежност и отпадане от скъпоценната вяра.
"Моли се и нещата ще се случат", "Само вярвай", "Когато повярваш и се молиш на Бог нещата ще вървят винаги добре ", " Сега Бог те чува и не трябва да се съмняваш, че нещата ще се оправят " или пък по-неприятното "не се получи защото е малко вярата ти", или "явно си в някакъв грях затова Бог не ти е отговорил". Примери колкото искаш. Дали се изказват на глас или са загнездени в ума като начин на мислене няма значение. Вредите са налице.
Не е никак приятно да се живее с фалшиви очаквания или пък в стреса "какво съм направил, че Бог не ми отговаря на молитвата".
Не е трудно да прекрачиш границата. Особено ако това е приета философия подплатена със стихове от Библията. Особено за харизматиците, които очакват винаги да са водени от Духа, да са хора на вяра и прокламация.
Разбира се нямам нищо против самата идея за следване на Духа, за молитвите на вяра и за самата вяра и очакване на отговор от Отец. За чудеса в живота ни. По-скоро ме притеснява това да е основна философия на нашия християнски живот. А и не е трудно да се видят плодовете на това-отчаяни хора, не осмислили по-цялостно живота и вярата си с всичките неизвестни. Най-лошото-бягащи от реалността, не искащи да погледнат обективно обстоятелствата и както при всяка фанатична идеология, смятащи за грях да се осъмнят в правотата си и действията си.
Моят личен опит показва една по-различна картина. От както станах християни живота ми не е лек. Много молитви не са ми отговорени, имам неразрешени проблеми, чувствам болка, понякога страх, объркване, правя доста грешки за които си плащам, често се случват гадни неща, така както предполагам на всеки.(понеже целта ми е да обърна внимание на негативните реалности, тук няма да споменавам всички благословения съпътстващи вярата ми) Хората на вяра може би имат отговор на това- "не си променен достатъчно", "оставил си грях в живота си", "не си преживял изцеление " и тн. Възможно е. Но е възможно и да са в грешка.
Живота е много сложен, живота с Бог-също. "Ти си повече от победител", "ти управляваш заедно с Бог", всичко това звучи добре, ако всичко това обаче беше толкова лесно щеше и да е факт.
Философията на живота, според мен не би трябвало да се гради на стихове. Мисля си, че в един момент от живота човек може да приеме и преглътне неизвестните, нещата, които не разбира, да постави под съмнение приетата идеология, да се смири и да погледне обективно, да признае грешните изводи до които е стигнал. Това е добро начало за изграждане на цялостен възглед за живота. Защото всъщност основата не е някаква прокламация, водителство, чудо или божествен изход от трудни ситуации след като си бил "в пост и молитва на вяра" или управление над света. Основата е нещо, което би трябвало да те задържи на повърхността, съкрушен и смирен въпреки безизходицата, въпреки липсата на чудо, въпреки объркването и страха, който усещаме. Вярата не е задължително да променя ситуации, тя самата е чудо и е въпреки ситуациите. Вярата не е бягане от реалността, не е липсата на болка, неприятен завършек, страх. Вярата не се страхува да е обективна, да подлага под съмнение личните или общностни убеждения. Тя е над всичко това. Не може да слагаме под съмнение характера и любовта на Бог или да го принизяваме до чудото в живота ни, до пророческа прокламация на вяра в
в чието осъществяване вярваме искрено. До общностни принципи, които споделяме.
Много лидери слагат личното откровение, призив и водителство като основа на живота си, а така и на общностите си. Но истината е, че това винаги е второстепенно.
Най-неприятното е, че вместо да използваме широтата на вярата за да бъдем креативни, да не седим в калъпите на харизматичните идеи и поставените вече стени от общоприетите позиции, идеи и философии, ние стесняваме кръгозора си в страх да не сгрешим, да спрем да използваме вече познатите начини и тн. Вярата ни е най-голямото оръжие, но е като нож с две остриета-или ще се престрашим да се гмурнем в непознатото и несигурното, ще сме готови да оставим на масата всичко или ще се обърне срещу нас, ако останем пасивни. Няма по-трагично нещо от християни загърбили реалността, живеещи в някакъв измислен свят. Поставили нещо различно за основа от библейската философия на живот.
